Еберхард Унджиян бе постоянен и активен сътрудник на списание Природа. За съжаление почина на 08.09.2024 година, като тук поубликуваме последния му материал в списанието. Роден е на 7 юли 1934 година в Германия, в семейство на арменец и немкиня. Пристига в България по време на Втората световна война, като след войната съдбата го запраща в Русе, където работи като уредник в отдел “Природа”.  Той не просто обичаше природата, но умеееше да разказва наистина сладкодумно за нея. Като изследовател той изследва най-вече Дунава и русенския край.  Негови са и петте части на „Изследвания на гръбначните по долината на Ломовете”. Разказите за теренните му проучвания, както и за професионалните перипетии в дългата му  работа ще бъдат публикувани в следващите седмици на сайта. 

Сигурен съм, че заглавието звучи странно за мнозина читатели, защото „в земята“, често се възприема и като „под земята“, където хората принципно избягват да попадат. Повечето животни – също. Все пак има доста птици, които гнездят направо на земята, напр. чучулиги, стърчиопашки, като си организират съвсем прилични „жилища“. Кокошевите птици – яребица, пъдпъдък, кеклик, фазан и други, по-малко известни, изравят малка трапчинка или полагат яйцата направо на земята. Така също постъпват бухалът, совоокият турулик, речният дъждосвирец, нощната лястовица (козодой) и други.

Там, на земята, се излюпват техните пиленца, като повечето от тях бързат да напуснат „топлото гнезденце“ и под „краководството“  на мама отиват да опознаят широкия (и пълен с опасности) свят. Затова и се наричат гнездобеглеци (термините са създадени от проф. Н. Боев, основоположник на съврeменната ни орнитологична школа).  За разлика от тях другите, прекарващи известно време в гнездото (също съвсем не безопасно място), се наричат гнездожилци. В по-общ философски план такива всъщност сме и ние, хората, но с много дълъг „гнездови период“ и зависимост от родителите. Нашите гнезда обаче в последните векове са доста високи и сложни постройки, докато някои птици остават на нивото на землянките.

Брегова лястовица в полет. Снимка Wikipedia

Такива си бяха изровили брегови лястовици (Riparia riparia) в льосовия склон по брега на Дунав близо до Русе. Тези симпатични птички са кафяви отгоре, с бяла долна страна, прекъсната само от една препаска по гърдите със същия цвят. Опашката е малко вдлъбната, както се полага за всяка лястовица. Оформили бяха цял птичи град на много етажи. Изкопават мекия материал с човките и крачката и оформят проход с диаметър 4 – 5 см и дължина около 70 – 80 см, рядко до метър. Гнездовата камера накрая е постлана с тревички и пера. Там женската снася 5 – 6 чисто бели яйца, както е правило при всички птици, живеещи в хралупи и други такива тъмни места. На сезон имат по две люпила. Мътят около 2 седмици. Малките след излюпване престояват още две до три седмици в „килийката си“, т.е. спадат към „гнездожилците“. За разлика от човешките жилища, тези на брегарките, както още се наричат, се местят често. Птиците имат проблем с много гнездови паразити, които ги следват, но все пак с известно закъснение. Борбата с тях е неравна и за да ги избегнат, те  са принудени да потърсят нови  места. И нещо любопитно – много наблюдение показват, че женската избира мястото на бъдещия „апартамент“. А тъй като и при тях има жилищна криза често се разиграват шумни спорове между двойките за местата. Но при поява на „въздушен неприятел“ – някоя граблива птица – лястовиците от цялата близка околност набързо забравят споровете и дружно се скупчват в „облак“, объркващ врага. Подобно поведение може да се види и при морските стадни риби, като хамсия, скумрия. Те използват същата тактика на защита срещу по-едри хищници. Към края на август и началото на септември брегарките, както и другите насекомоядни птици, отлитат към „топлите страни“ – през Източното Средиземноморие  до Източна и Южна Африка. Преодоляват – летейки – много хиляди километри.

 

Снимка на брегова лястовица пред гнездова дупка, издълбана в брега от Португалия

Следващите 4 птици, с които ще се занимаем, принадлежат към 4 семейства, обединени в един разред, Синявицоподобни (Coraciiformes), разпространен главно в Тропиците.  Отличават се с пъстро оперение, както повечето птици от тези ширини  и с не особено мелодични гласове. Към нашите ширини идват само през лятото и после отново прелитат към страните, откъдето са се преселили у нас. Снасят почти кръгли, порцеланово бели, лъскави яйца, обикновено 4 – 7 на брой, подобни на умалени топки за пинг-понг. При пчелояда, земеродното рибарче и синявицата пиленцата се излюпват голи и не след дълго им изникват първите перца. Тъй като обвивките им се спукват едва по-късно, отначало приличат на малки таралежчета – твърде необичаен изглед за птици!

Ще си позволя един казармен спомен. В далечната 1957 години, в околностите на Русе окопавахме едно оръдие и тогава бях впечатлен от гнездови дупки на пчелояди (Реrnis apivorus). Втората част от латинското име означава същото като българското „пчелояд“. Както е видно, даже научното название акцентира върху начина на хранене. Тъй като поколението вече беше излетяло, си позволихме  „нарушение на природолюбителския устав“ – да ги разкопаем. Както при брегарките и те всяка година си изкопават нови гнездови дупки с цел избягване намножилите се гнездови паразити. За мен това разкопаване бе наистина вълнуващо и любопитно. И тогава видях,  че името  подвежда. В латинския, а и в повечето европейски езици тази птица се казва именно така – пчелояд, и това по едно време ѝ донесе сериозни неприятности. Пчеларите я обявиха за техен враг и започна безогледно избиване. Стигна се дотам един наш виден учен, доц. П. Дренски заедно с И. Сокачев по задание на БЛРС да извършат специално изследване на храната му. А тя се оказа с най-разнообразен състав – водни кончета, мухи, бръмбари, пеперуди, разни ципокрили, като пчели, оси и даже стършели. Резултатите реабилитираха тези птици. Те действително нападат пчели, но само при лошо време, когато няма други летящи насекоми „под ръка“. А при моите изследвания намерихме голямо количество листни и житни дървеници, т.е. вредни за селското стопанство полутвърдокрили.

Пчелоядът (Pernis apivorus) е голяма птица – размах на крилете до 1,5 метра и тегло до килограм. Макар да е хищник от семейство ястребови, той е опасен само за дребни насекоми. Често го наричат и и осояд

През 1964, вече бях завеждащ отдел Природа на музея Русе, с наш кръжочник  бяхме открили единична гнездова дупка на пчелояди на шосето за София. По правило те се заселват по много заедно. Така и летят на ята с носещото се надалеко не съвсем благозвучно „пъррр-пъррр“.  Веднага решихме да използваме сгодния случай – беше на сравнително скришно място и не се виждаше от шосето. Направихме си укритие (маскировачна палатка) от намерени наоколо пръчки, забити в земята и  покрити със стари чували. Даже да ги открие и „приватизира“ случаен минувач, нямаше да причини  съкрушителна материална загуба. За няколко дни оставихме „страшилището“ там, за да могат птиците да се убедят в неговата „безвредност“.  Те хич не го зачетоха, а продължиха да си изпълняват родителските задължения, както можахме да установим от безопасно разстояние. Вече доста израсналите малки любопитно надничаха от входа към новия и все още непознат свят, към който наскоро щяха да литнат. Отваряха вечно гладни човки пред родителското тяло. Записвахме си колко пъти и през какви интервали родителите долитаха. Търпеливото изчакване и наблюдаване да се случи нещо достойно за фотографската лента и за записване в полевия дневник е първостепенна възможност да се надникне в интимните подробности на биологията ежедневието на „обекта“!

Глава на възрастен женски пчелояд. Лицевите части са покрити със специални твърди пера, които ги пазят от жилата на насекомите

И там си висяхме доста време на смени с Божидар. Не можахме за установим само колко дни продължава храненето на отвора на гнездовата дупка – открихме гнездото едва когато малките бяха вече доста израснали. В литературата, разбира се, го пише, а именно 30 дни, но ние си  имахме вечната амбиция сами да го открием. Не стана. Наскоро малките литнаха към широкия свят. При напускане на родния дом отбелязахме, че оперението на младите прилича на това на възрастните, с тази разлика, че гърбът и долната страна на крилете бяха зеленикави, а не ярко жълти и кафяви и липсваха удължените средни опашни пера.

За мераклиите да снимат тези шумни и яркоцветни птици ще кажем, че една от известните гнездови колонии се намира на познатата „Стена“ на шосето Русе – Силистра преди Тутракан, обявена за ОВМ – Орнитологично важно място. Там със силен телеобектив могат да се направят сполучливи снимки без маскировачна палатка. Навремето редовно сме спирали там с групи чуждестранни любители орнитолози („бърдуочери“) от Английското дружество за защита на птиците (RSPB)  а така също и с групи от други страни.

През 60-те и 70т-е години работихме по някой и друг месец в Сребърна с колегата и приятел Таню Мичев, тогава завеждащ биологичната станция на БАН, един от съавторите на „Птиците на Балканския полуостров“,  известен далеч извън пределите на България орнитолог и природозащитник (наскоро ни напусна – светла му памет).

Земеродните рибарчета са сравнително дребни, но красиви птици

А в Сребърна, заедно с един фотограф натуралист от бившето ГДР през 70-те години бяхме открили удобна за снимане гнездова дупка на земеродни рибарчета (АІcedo atthis) на брега на Дунава. В случая трябва да се отбележи разликата във формата на входа между този на земеродното рибарче – повече или по-малко кръгъл и този на брегарката – значително по-широк отколкото висок.  Изкопахме допълнителен тунел отстрани до гнездовата дупка. Закрихме го с дъсчица и платно – така хем можехме да надникнем и „хвърлим поглед отвътре“, хем да поддържаме необходимото затъмнение. Бяхме приготвили фотоапаратите и електронните светкавици. Малките, 4 на брой, бяха вече доста поотраснали. Гостът  улови хубави кадри, а моят апарат показа скрит дефект и останах без документация. Разбира се, в чуждестранната литература изобилстват данни за гнездовата биология на земеродното рибарче. Но ние… виж по-горе! Храната, която специално ни интересуваше, се състои от ларви на различни водни насекоми и главно малки рибки до 7 см дължина. Те се подават на гладните човки с главата напред. А те са наредени мирно и чинно, като на хоро или въртележка „на търлата“ (панаир по русенската терминология). Издават странен звук, приличащ на непрекъснато бръмчене. Щом се нахрани, първото пиле си обръща онова място, където гърбът губи честното си име, към изхода на тунела и изпръсква полутечните си изпражнения. И на неговото място застава следващото по реда. Колко просто  и целесъобразно!  А как е при другите, да кажем свраките или черния кос? Зинали 5, че и повече човчици и родителите се чудят, кое да напълнят по-напред?  На първо време малките, както е прието при птиците (че и бозайниците) се топлят от родителите. Като поотраснат вече не се нуждаят от толкова интензивни грижи. А на възраст 4 седмици напускат семейното гнездо. Именно затова и са получили името си – земеродни рибарчета. И веднага пълноценно навлизат в живота – започват да ловят рибки самостоятелно.  Някои орнитолози с по-поетична душа  наричат земеродното рибарче  „летящ скъпоценен камък“. Наистина то се гордее с гърди, коремче и подопашка, греещи в ярко оранжево, докато цялата горна страна и крилете са обагрени в иризиращо синьо-зелено. Особено в полет е наистина възхитителна гледка!

Името „Синя гарга“ подвежда. Синявицата няма нищо общо с гаргите или с птиците от семество вранови

Едно от най-живописните и запомнящи се приключения беше отново в Сребърна. В  един малък овраг на брега на езерото намерихме подходяща гнездова дупка на синя гарга (Coracias garrulus). Тя не е никаква гарга, но е получила името си поради гласа си – „рррак-рррак”, наподобяващо граченето на гарга или врана. Освен това я наричат още синявица заради блестящото лазурно синьо оперение, с изключение на кафявия гръб. В Средна Европа гнезди по правило в дървесни хралупи, понякога в напуснати гнездови дупки на черен или зелен кълвачи, по изключение в изкуствени гнездилки. У нас често си изкопава гнездови дупки в подходящи льосови стени. Веднъж съм я снимал  по Ломовете, заела кухини в скалите.

Проходът, свързващ гнездовата камера с външния свят, не е много дълъг – около 60 см. И този път създадохме такова велико съоръжение – изкопахме допълнителен „снимачен тунел” под прав ъгъл с оригиналния. И в този случай малките вече бяха поизраснали. По силата на професионалните ни интереси полюбопитствахме с какво се хранят родителите и поколението им. Разни едри и по предпочитание не толкова подвижни насекоми, напр. някои скакалци, попови прасета (в Сребърна употребяват малко странното название „скоропишници”). Лотар бе успял да снима и малко водно змийче в качество на плячка. Понякога попада гущерче, малка жабка и други още.

Досега не съм попадал на снимки на синявица в гнездовата дупка, нито от наш, нито от чуждестранен автор. Що се отнася до снимките  на земеродни рибарчета в гнездовата дупка, те наистина  са осъществени у нас за пръв път от Таню Мичев.  Чуждестранни автори са показвали немалко подобни постижения. Един от ГДР,  е използвал следното съоръжение. Конструирал един сандък, метър на дължина, 50 см височина и 25  ширина. Пълен със смес от цимент и дървени стърготини. Точно копие на ходовете, които птиците си изкопават в Природата. Единият страничен капак е бил подвижен. Монтирал сандъка до поток. Наистина не след дълго двойка земеродни рибарчета приели предложеното им „удобство” и успешно отгледали потомство там! Фотографът пък в замяна на „услугата си” получил възможност да направи хубави снимки.. В северна част на България земеродните рибарчета  през зимата напускат и се премества на Юг, като търсят незамръзнали водоеми. От там пък произлиза другото им име – ледениче.

Четвъртият вид от този разред е папунякът (Upupa epops). Името му (вкл. и научното название) е звукоподражателно по гласа „Уп-уп-уп”, както е и на доста чужди езици (английски Eurasian hoopoe, френски Huppe fasciée, обаче ва немски Wiedehopf, а на руски удод. Полетът му е бавен и вълнообразен – прилича повече на пеперуда. Крилете са широки и закръглени,  веднага привличат окото с контрастната си черно-бяла шарка. А когато кацне, мигновено „изчезва” заради защитното  пясъчножълто-кафяво оперение на гърба Името „циганско петле“ е получил заради характерната качулка от светло кафяви пера на главата, която обикновено е  сгъната. Разперва я при възбуждане. По правило гнезди в хралупи на стари дървета, само по изключение в земни дупки. Поотрасналите малки почват да се катерят по клоните наоколо. При обезпокояване се обръщат с опашката към неприятеля и изпръскват изпражнения, смесени със секрета на трътковата  жлеза с твърде неприятна миризма.

Полското врабче не е капризно и се заселва в напуснати дупки от други птици

Накрая нека да споменем, макар и с няколко думи, за „вторичните наематели” на напуснати гнездови и други дупки, най-често на пчелояда. Такова например е полското врабче (Passer montanus). Неведнъж сме го наблюдавали и снимали при работата в Сребърна и на други места. Лесно се отличава от домашното по кафявата, не сива, шапчица и наличие на черно петно по белите бузи, което пък при домашното липсва. Както сочи името му, по-често се среща в полето. Но сме го констатирали в села и често в Русе (даже по-многобройно от домашното). Иначе си вие кълбовидно гнездо, подобно на това на домашното, в разни кухини и понякога по много наедно на самостоятелно дърво или дървета, най-често тополи.

Друг вид, понякога използващ покрай най-различни кухини и готови изоставени квартири, е скорецът (Sturnus vulgaris). Неговият близък роднина, розовият скорец (St. roseus) идва непериодично у нас и гнезди най-често в скални кухини.

Но има още един такъв наемател – ориенталското каменарче (Oenanthe isabellina). То е малко по-едро от обикновеното (O. oenanthe), пясъчно жълто, само крилете са светло кафяви. По силата на „вечно променящата се Природа”, е отскорошен пришелец в Северна България. Преди е бил констатиран само по Черноморието и южните предели на Татковината, но постепенно е заел вече и вътрешността на страната. По предпочитание си вие гнездото в напуснати жилищни дупки на гризачи, напр. лалугер или хомяк.

Публикуван в списание “Природа” бр.3/2023 стр. 94-100