Легендата за възкръсналия бряст

Ще си позволя да започна с нeщо лично. Една от забележителностите на родния ми град Сливен е Старият бряст, като главната буква не е грешка. Това е собствено име, каквото обикновените дървета нямат. Всички сливналии го знаеха и обичаха точно с това име, пише го и на табелка до самото дърво. Аз самият съм отрасъл близо до него и с легендите около него. Всъщност не само аз, но и моите родители, а и техните. При разходка из града няма как да не се забележи. Извисява се в самия център, най-предпочитаното място за определяне на срещи. Някога бе наистина впечатляващо клонесто дърво, от което днес е останал един могъщ, но гол и за съжаление – вече мъртъв – ствол.

Старият бряст стилизирано е изобразен върху герба на Сливен, като заема почти по ловината от щита
Снимка: Община Сливен

Мълвата му приписваше роля на свидетел, а понякога и на участник във велики и страшни събития, каквито не липсват в миналото на Сливен. Дори е качен на герба на града, където заема почти половината от щита. Затова и някак си не мога да приема, че Старият бряст е просто едър екземпляр на вида Ulmus minor. Освен собствено име, дървото притежава и впечатляваща биография с легендарни моменти в нея и е част от романтиката на родното място, а в по-широк смисъл и на понятието Родина – поне за поколения сливналии. Но понеже, освен от локален патриотизъм, страдам и от научно любопитство, се заинтересувах професионално от неговата история, а от едно по-обикновено любопитство – и от биологията му.

С годините короната излиня, все повече клони изсъхваха, но Старият бряст все така си оставаше символ на града и любимец на сливналии

Както при повечето обкръжени с легенди неща, годините му не се знаят със сигурност, но са много. Специалистите смятат, че е поне на 1000 години, като тази цифра вероятно привлича и с това, че е кръгла. Всъщност може да има стотина години повече или по-малко. Във всеки случай е прието, че семката му е поникнала в Късното средновековие, което за нас, историците означава, че започва живота си на интересно място и в интресно време. И като при много забележителности в зараждането му има тайна, загадка и спекулации.

В интернет на много места може да се прочете, че Старият бряст е останал от известната в Средновековието Велика българска гора (Magna Silva Bulgarica). Звучи впечатляващо, но от научна гледна точка е неиздържано. Всъщност, доколкото е ясно, понятието „Велика българска гора“, е създадено от кръстоносците, които, движейки се на Изток, по стария римски път Via Militaris, се лутали десетина дена в гъсти дебри между Ниш и прохода Траянови врата, откъдето започва Тракия. Разширителното тълкуване на тази гора до днешната българска територия или пък до максимума на средновековната – от Адриатика до Черно море – е далеч от науката и е по-скоро романтичен остатък от миналото.

Средновековни манастири в района на Сливенско – Котелския Балкан
Схема, публикувана в: Русев Иван, Ковачев Георги, Манастирска та общност Света гора Сливенска и районът ù през XII – XVII век., Фабер 2011

Мястото, където това дърво е пуснало могъщите си корени, все пак може да се обяви за свещено или поне за благословено. В езическото минало големите дървета, най-вече дъбовете, но понякога и брястовете, са били обкръжени с ореол на магическа сила, на свещени места, често са били обект на поклонение и ритуали, а около тях са се разхождали самодиви и други митологични същества. Християнството по принцип отхвърля подобни вярвания, но тъй като те на практика са били неизтребими, църквата ги включва по „втория“ начин в своята обредност или просто си затваря очите за ритуали, имащи езически корени. Нашият бряст, напълно възможно, още тогава да е привличал погледите и хората около разклонената си корона или под гъстата си сянка. Това е вероятно, но все пак не е доказано. Нека да не забравяме, че дърветата от рода Ulmus minor са бързорастящ вид, те нарастват най-интензивно между 20-тата и 40-ата си години, а след това растежът е много по-бавен. Ако са отметнали първия си век, те вече са оформени с впечатляващ размер, особено ако са отделно стоящи на слънчево място. А традицията им приписва способност да гонят злите сили, както на самото дърво, така и на предмети, изработени от него. Затова и когато се заграждало ново гумно, се слагала ограда от бряст, а под короната му било хубаво да се преспива.

Цар Иван Александър с царица Теодора и синовете си Йоан Шишман и Йоан Асен
Страница от от Лондонското четверевангелие.  Снимка Уикипедия

Каквито и да са били отношенията му с езичеството, Старият бряст е трябвало да съжителства далеч по-тясно с християнството. Защото в Късното средновековие територията, където е днешният градски център на Сливен, е била манастирска гора. Всъщност, в землището около днешния град по времето на Асеневци е изграден комплекс от манастири, обявен за Света гора Сливенска – значителен духовен център за Втората българска държава. Включвал е 24 манастира, като главният „Света Богородица“ е бил построен от цар Иван Асен ІІ. Успешното царуване на  този велик средновековен владетел обаче било последвано от период на размирици, татарска намеса, византийски завоевания и контаразавоевоания. Все пак статутът на манастирски владения (поне до идването на османците) е бил своеобразна защита от опустошенията на войната, така че нашият бряст е можел да трупа спокойно сантиметрите на своя ствол, да нараства на височина и широчина. По времето на дългото царуване на Иван Александър (1313 – 1371), районът познал благата на мирното развитие, но след това идва бруталната епоха на османските завоевания.

Пътно-съобщителни връзки между средновековните църкви и манастири в района
Схема публикувана в: Русев Иван, Ковачев Георги, Манастирска
та общност Света гора Сливенска и районът ù през XII – XVII
век., Фабер 2011

Света гора Сливенска не е нещо уникално за Българското средновековие. През XIII и XIV в. са били оформени и други подобни духовни средища – Софийската Света гора, Търновската Света гора, Ивановските скални манастири по р. Русенски Лом. Те, както и множеството други компактни манастирски формирования из страната, принадлежат на една и съща религиозно-философска идея, носители са на една и съща култура, поддържат контакти с едни и същи духовни лидери и светски личности.

Нека направим едно леко отклонение за духовната среда, в която постепенно е нараствал нашият бряст. Първото споменаване в средновековен паметник на Света гора Сливенска, който ние познаваме, е в „Житието на Св. Теодосий Търновски“ от цариградския патриарх Калист І, писано към 1363 – 1365 г. За съжаление обаче не разполагаме с оригинала, а с неговия български препис от 1479 г., извършен от Владислав Граматик.

Св. Теодосий Търновски е бил забележителен средновековен духовник, изкачил се високо в „лествицата“ на духовното съвършенство на исихастите. В някои по-стари учебници у нас исихазмът бе обявен за една от ересите, но това бе просто отражение на стремежа на марксистите да търсят (и откриват) всякакви форми на „класова борба“, а в Средновековието за такива бяха обявени ересите и поради това се смятаха за „прогресивни“.

Икона на Свети Теодосий Търновски

Това е парадоксално, защото всъщност исихазмът е по-скоро увлечение на тогавашния духовен елит, а не борба на онеправданите и в края на XIII и през XIV в. е бил авторитетна идея – както в България, така и във Византия. Исихазмът (от гръцката дума исихия ἡσυχία, която означава уединение) е една от мистичните духовни практики на източното християнство, която до голяма степен е основа на монашеския аскетизъм. Бил е особено развит в Източна България като манастирът Парория (вероятно в района на Странджа) е бил основан лично от основоположника на исихазма св. Григорий Синаит под покровителството на цар Иван Александър, а оттам се разпространява в целия район. Исихастите са монаси, които търсят пътя към непосредствено богопознание чрез самовглъбяване и постоянни молитви.

Влиянието им е било значително, като сред видните исихасти е бил и последният български патриарх Евтимии. Теодосии Търновски е един от първите учители на българския исихазъм и той известно време се е подвизавал в Света гора Сливенска. Това означава, че е напълно възможно под дебелата сянка на Стария бряст (тогава, разбира се, не са го наричали така, пък е бил и доста по-млад) мълчаливи монаси да са практикували своята исихия, търсели са духовното просветление по безкрайния път към познаване на Бога. Напълно възможно е под същата сянка да са се водели и оживени диспути за познаеваемостта на Бога, в които срещу исихасти са се изправяли валаамити, томисти и други. Епохата е била наситена с духовни търсения и спорове, като Света гора Сливенска не е стояла настрани от тях. В един по-широк контекст, възникнали и оформени като религиозни средища, „Светите гори“ в българското пространство безспорно заемат важно място в средновековната ни държава и култура. Независимо от привидно хаотичното им разполагане, различните компактни манастирски формирования из страната принадлежат на една и съща религиозно-философска идея, носители са на една и съща култура, поддържат контакти с едни и същи духовни лидери и светски личности.

Часовниковата кула е близо Стария бряст в историческия център на Сливен

Падането на Сливен или по-точно на крепостите в близост до днешния град, както и на прилежащия Сливенско-Котленски балкански район под османска власт се развива по сложен начин в края на XIV век. Всъщност най-осезаемото и продължително присъствие на завоевателя в района се отнася към времето непосредствено преди и по време на похода на Джандарлъ Али паша (по-късно велик везир) в Северна България през 1388 г. Знае се, че 30-хилядната му армия преминава през източните проходи на Стара планина с първоначални ключови позиции при Ямбол и Айтос. През пролетта на следващата 1389 година султан Мурад I е в Ямбол, където изчаква своя военачалник, а също и търновския цар Йоан Шишман, с когото трябвало да води поредните преговори и на когото да постави поредния ултиматум. Както знаем, целта на похода на Али паша от 1388 г. била отнемането на Северното българско Черноморие от властта на Търновското царство. Айтоският проход ще да е бил и една от уязвимите точки на българите, най-вече поради отдалечеността му от столицата Търново. По цялото му протежение турската армия преминала едва през три ключови крепости: Айтос, Ченге (при дн. Аспарухово, Варненско) и Вичина. След като турците завоювали Ямбол през 60-те години на ХІV в., те имали удобен плацдарм за настъпление към Търново по най-прекия път през Сливенския балкан. Поради тази причина Йоан Шишман е обърнал по-сериозно внимание на крепостите в предмостието на тази част на планината. А концентрацията на крепости в района на Сливенския балкан през ХІІІ – ХІV в. е била висока в сравнение с останалите части на планината. Непосредствено срещу Ямбол се откриват останките на десет крепости – „Злото кале“ при Седларево, „Калето“ при Тополчане, „Градището“ при Сотиря, „Калето“ при „Моллова кория“, крепостта в местността „Карандила“, „Маричино градище“, „Върло градище“, „Калето“ в „Асеновския боаз“, „Градището“ над Чинтулово и „Големият Хисар“ при Струпец. След тях идва и втори ешелон крепости: „Вида“ и „Римското кале“ при Котел, средновековна Тича. Към тази система са били включени и укрепените манастири „Калето на хайдут Върбан“ при Котел, „Клепалото“ при Нейково и манастирът по р. Манастирска, северно от Сливен.  Можем със сигурност да предположим, че през 70-те години на ХІV в. тези крепости са принадлежали на Търновското царство, тъй като монети на Йоан Шишман са открити на „Върло градище“, което заема ключова позиция на подстъпите към планината. Те обаче не успели да спрат османското нашествие. През 1393 г. укрепилият се в Никопол Йоан Шишман вече не могъл да попречи на завоюването на Търново. Това предполага не само бързо придвижване и дислоциране на турската армия, но и нейното тилово подсигуряване, което означава, че българските крепости в близост до Балкана, които биха могли да останат в гръб, са минали в турски ръце.

Нямаме категорично сведение манастирите в Света гора Сливенска да са били опожарени по време на османското нашествие. Дори напротив, проведените преди години археологически проучвания, а и неотдавна откритите в Османския архив в Истанбул документи доказват, че някои от тях просъществуват дори до XVII в. Но все пак духовното средище запада, тъй като имотите на манастирите са отнети от новите владетели и превърнати във вакъфи. А и на тяхно място възниква съвременният Сливен, който постепенно се оформя като значим занаятчийски, търговски и културен център. През XVII в. градът придобива ясно очертан градски облик и по-висок административен статут. Около 1610 – 1614 г. селището е регистрирано като център на каза с население не по-малко от 201 ханета (домакинства). В описанието на „Румелия и Босна“  от Мустафа бен Абдуллах Хаджи Калфа (по-известен просто като Хаджи Калфа) Ислимие (Сливен) е представен като „гиздаво селище“, разположено в полите на Балкана, отстоящо само на 8 дена път от столицата на империята Цариград, известно със своите аби. Пътешественикът Евлия Челеби също обръща внимание на сливенското текстилно производство и търговия: „… безброй вади, които текат от височините и в които има многобройни брашнени воденици, чаркове и табашки долапи за козяци, килими и кебета. Едно от чудните индустриални произведения на този град (Сливен) е и кебето, което се казва „ямболско кебе“… и се изнася в Румелия, арабските и персийските земи. …Освен тези дюкяни, в чаршията има до двеста други дюкяни. Безистен няма. Жителите обличат разни сукнени облекла и говорят български. Раята е предимно българска“. По това време градът вече е разположен на днешното си място, а значи – и около Стария бряст, който вече е заслужавал това име и няма начин да не е впечтлявал жителите и пътниците с разклонената си корона и дебелата сянка.

Друга важна особеност на района във вековете на османската власт са множеството войнугански селища. През XVI в. като такива са отбелязани балканските села между Сливен и Котел и тези на изток от Сливен. В ранния период – когато османците все още не са наложили своето пълно господство на Балканите – се отдава голямо значение на онези категории от завареното население, които могат да се използват в помощните корпуси на войската. Войнуците в първите векове носят чисто военна служба на граничната периферия (удж, серхад), но впоследствие са натоварени с изпълнението на ариергардни и тилови задачи: служене в обоза, поддържане на държавните конюшни, косене на трева и пр. Срещу тези си задължения войнуците се ползват с привилегирован статут и известни данъчни облекчения. Гъстотата на войнушкото население се обяснява със стратегически съображения в процеса на експанзията към западните части на Балканите и към Централна Европа, с непокорността и проблемите, които по онова време създават румънските княжества. А Сливенско-Котленският край, освен че си остава предмостие на османските столици (Одрин – от 1371 до 1453 г. и Цариград – след 1453 г.), е кръстопътен за няколко важни стратегически направления. Войнушкият статут на раята обаче е и предпоставка за запазване на народностното самочувствие, на свободомислието на българите от очертания район.

Османотурските документи от ранния период сочат, че Сливенско-Котленският край е средоточие и на множество вакъфи – цели селища, чиито приходи са насочвани към религиозни и благотворителни цели. Във вакъфи са превърнати някои от най-големите селища: Сливен, Ново село, Клуцохор, Сотиря, Камена, Матей, Г. Шивачево, Речица, Съдиево, Кермен, голямата сливенска махала „Тома“ и др. През второто десетилетие на XVII в. повечето от посочените селища, които са вакъфи на Мурад II (по-точно на неговите потомци тогава), наброяват общо 633 домакинства, подлежащи на облагане с данък. Вън от тази цифра са големите села Сотиря (100 семейства) и Камена (90 семейства) – вакъфи на наследниците на Селим I, Матей – вакъф на майката на султан Сюлейман I, вакъфите на Кадъ Айвъз ефенди. Поради наличието на многобройните вакъфи в околността султан Мехмед ІІ Фатих (1451–1481) издава специална заповед, с която освобождава местното население от данъците „авариз-и дивание“. Пак в тази връзка в Сливен са регистрирани като постоянно уседнали лица събирачи на приходите от вакъфи, снабдени с берати. Създаването на множеството вакъфи в Сливен и Сливенско, и то все през най-ранния период на османското владичество, може да се свърже и със стремежа на завоевателя да наследи местните духовни традиции, завещани от обителите на Света гора Сливенска. Нарастването на Сливен по брой на населението и безспорният му икономически просперитет довеждат до неговото налагане в края на XVIII в. като център на санджак. През първата половина на XIX в. територията на Сливенския санджак постепенно се разраства, а след административната реформа от 60-те години на века той вече обхваща днешните югоизточни български територии и е част от Одринския вилает.

Сливен не случайно е наречен „Град на 100 войводи“. Сред най-известните е Хаджи Димитър

Сливенският край влиза в историята на България и с активната роля, която будното и национално осъзнато население играе във Възраждането. Не случайно Сливен е наречен „градът на стоте войводи“, а да напомним, че когато е добил това славно прозвище, в центъра му се е извисявал и Старият бряст. Гръдът е бил не само икономически и образователен, но и бунтовен център. Свободюливи и храбри сливналии оставят свои следи в борбите на съседните християнски народи. Хаджи Христо участва в гръцкото въстание, показва качества на пълководец и по-късно е избран за депутат в гръцкия парламент. Кондо бимбаши войвода от Сливен се включва активно в сръбското въстание от 1804 – 1813 г. Д-р Иван Селимински създава тайно родолюбиво дружество в Сливен по подобие на гръцката „Филики етерия“. Добри Чинтулов пише бунтовните химни на Възраждането и нищо чудно вдъхновението за тях да е дошло и от вида на могъщия ствол на Стария бряст, а и под сянката му те да са изпяти за пръв път.

А за войводите Панайот Хитов, Хаджи Димитър и Стефан Караджа у нас знаят всички, както и за знаменитите котленци, които са изнесли борбата за църковна самостоятелност – Неофит Бозвели, Софроний Врачански, Гаврил Кръстевич. От славен котленски род е и титанът на Възраждането Георги Стойков Раковски, който сякаш огрява всички възрожденски битки – образователни, църковни, бунтовни, дипломатически.

Старият бряст по това време вече е в центъра на града, а значи и на интензивните събития, които съпътстват духовния и икономически подем. Всъщност брястът си стои на мястото, което е запазил още от Средновековието, а станало така, че трите основни махали на града се събирали към него. Около него се събират и символите на властта – конакът и затворът. В непосредствена близост са кулата с градския часовник и чаршията (търговския център). Вероятно това е причината да пребъде във времето неговата нарастваща известност.

Руските войски на ген. Дибич-Забалканский превземат Сливен през 1829 година. Гравюра от Огюст-Жозеф Дезарно

Брястът е бил свидетел и на тъжни сцени. През 1829 г. Сливен преживява за кратко опиянението на свободата. В него влизат руските войски на ген. Дибич-Забалкански, като това е съпътствано от кланета над мюсюлманите. Страхът от отмъщение пък води до бежанска вълна, като над 15 хиляди души се изселват към Бесарабия. Това е истински демографски удар върху града, който трудно се съвзема. При по-следващата руско-турска война от 1877–1878 г. е имало репресии над раята, като се твърди, че на клоните на бряста са били избесвани бунтовници. Внимателният анализ на изворите обаче изяснява, че в тази роля тогава е влязла една стара круша, така че брястът е запазен от грозния ореол на бесилка.

В ново време градът се развива интензивно като един от значителните индустриални и културни центрове на Източна България, а Старият бряст се налага като негов символ. Той е разположен в самия център на града, близо до общината, около него има площад, който в социализма се използваше и за демонстрации и паради на дислоцираната в града Трета армия. Брястът сякаш приемаше (като командир или началник) тези култови мероприятия. Естествено, на 24-и май, учители и ученици са дефилирали пред него в името на просветата, а в епохата на социализма е имало манифестации и за труда – на първи май, както, разбира се,  и за 9-и септември. През 90-те години на миналия век там бяха и големите митинги (и контрамитинги) на зараждащата се демокрация.

С този удар сливналията Йордан Лечков не само изкара всички българи по площадите на 10 юли 1994, но и по-късно стана кмет на града

А може би най-паметното от всички шествия пред него, наситено с истински и неподправен ентусиазъм, обаче се провежда спонтанно в нощта на 10-и юни 1994 г., когато сливналията Йордан Лечков забива гол с глава във вратата на Германия и изпраща българския национален отбор по футбол на полуфинал на Световното първенство в САЩ. Този гол тогава изведе всички българи по площадите и даде такъв авторитет на футболиста, че по-късно той стана кмет на града.

Старият бряст също блесна на международното поле. През 2013 г. бе обявен за „Дърво на годината“ у нас, а на следната 2014 спечели и титлата „Европейско дърво на годината“. Славата обаче си има и обратна страна, понякога се превръща в проклятие. Точно през същата 2014 година стана ясно, че могъщият ствол на вековното дърво е опасно болен. Заразен е от холандската болест трахиомикоза, която спира движението на водата в стъблото и то изсъхна, независмо от грижите, които бяха положени от специалисти от Лесотехническия университет и от общината в Сливен.

Агонията на болното дърво бе наистина тъжна гледка. Короната загуби формата и очертанията си, клоните стърчаха изсъхнали сред пожълтели листа и бяха изрязвани поетапно със санитарна цел. Накрая на любимото място на сливналии остана самотен и мрачен ствол, като трехеомикозата уврежда по грозен начин и кората.

И все пак има основания и за оптимизъм. В природата смъртта е преходно състояние – нещо умира, но пък друго се ражда. И Старият бряст не изчезна съвсем в небитието, а се преражда в много издънки, които се появяват над твърде разклонената му и все още жива коренова система. Добрата новина е, че от всяка може да тръгне ново дърво, а лошата е, че в тях прониква и заразата. Все пак може би Старият бряст ще остави някой здрав пряк наследник, но за съжаление това не е сигурно. А наистина лошата новина е, че брястовете в България намаляват, като причина за това са както болестите, така и климатичните промени. Разбира се, жалко е за това конкретно дърво, което не само даваше прохлада и бе красиво, но имаше и свое име и биография. Старият бряст предаваше на сливналии и своята историческа романтика. Но тя все пак е нещо в главите на хората около него, а не е част от самото дърво. Хората имат нужда от романтика и могат да я насочат и към друго дърво, но природата не може да остане без дървета и тя трябва да се пази.

Публикуван сп. „Природа“ бр. 1/2022 г. стр. 22 – 28

Пътят към възкресението

Из „Доклад от експертна оценка на „Стария бряст” – гр. Сливен, 25.05.2023“

През 2018 г. Старият бряст, растящ в центъра на гр. Сливен, изсъхва, което активизира спящи пъпки в основата на стъблото и коренови издънки, от които се развиват клонални индивиди. Преди изсъхването на Стария бряст местна фондация събира семена и произвежда фиданки, част от които са засадени в съседна градинка. През пролетта на 2023 г. (25 май) беше направена визуална оценка на състоянието на четири групи млади бряста: 1) коренови издънки в периферията на заградената част около стъблото на Стария бряст; 2) пънни издънки, появили се от основата на стъблото на Стария бряст; З) коренови издънки в градинка пред Административния съд и 4) семенни индивиди в градинката срещу хотел „Парк централ”. След визуалната оценка бяха измерени и физиологични показатели, за по-прецизно установяване на физиологичната кондиция и евентуален физиологичен стрес.

….

Всички млади индивиди от вида полски бряст (Ulmus Tinor Mill.), които бяха изследвани, са в добра физиологична кондиция. Въпреки това, нивата на изследваните показатели са съществено по-ниски, което може да се дължи на недостиг на вода и разтворените в нея минерали. Полският бряст е един от най-взискателните видове по отношение на богатство, проветривост и запасеност на почвата с влага. При семенните индивиди това вероятно е причинено от плътното покриване на коренообитаемия слой от почвата с плочи, а при пънните издънки – вероятно поради изчерпването на капацитета на загиналите корен и стъбло на Стария бряст да изхранват тези издънки. При кореновите издънки показателите са високи, което е сигнал, че те вече оформят собствена коренова система, с която да снабдяват надземните си органи с необходимите им вода и минерали от почвата. Въпреки по-добрите резултати за кореновите издънки, следва да се посочи, че те влизат в етапа на склопяване на короните, което ще изостри конкуренцията помежду им. От тази гледна точка следва усилията по отглеждането им да се концентрират върху няколко фиданки, които са на възможно по-голямо разстояние от майчиното дърво, тъй като така шансът да развият по-бързо собствена коренова система е по-висок. Първоначално кореновите издънки се изхранват от майчиния корен, но в последствие развиват собствен централен корен, който с времето също закърнява и се замества от силно развита брадата коренова система. В тази връзка е добре да се осигури по-добро снабдяване с вода (най-добре естествено – с валежите) към коренообитаемия слой от почвата на тези индивиди, както и пространство за развитие на самата коренова система на младите индивиди. Това означава, че в зоната на проекцията на короните им трябва да се осигури просмукване на дъждовната вода, а не оттичането й по терена.

Пътят към възкресението

Из „Доклад от експертна оценка на „Стария бряст” – гр. Сливен, 25.05.2023“

През 2018 г. Старият бряст, растящ в центъра на гр. Сливен, изсъхва, което активизира спящи пъпки в основата на стъблото и коренови издънки, от които се развиват клонални индивиди. Преди изсъхването на Стария бряст местна фондация събира семена и произвежда фиданки, част от които са засадени в съседна градинка. През пролетта на 2023 г. (25 май) беше направена визуална оценка на състоянието на четири групи млади бряста: 1) коренови издънки в периферията на заградената част около стъблото на Стария бряст; 2) пънни издънки, появили се от основата на стъблото на Стария бряст; З) коренови издънки в градинка пред Административния съд и 4) семенни индивиди в градинката срещу хотел „Парк централ”. След визуалната оценка бяха измерени и физиологични показатели, за по-прецизно установяване на физиологичната кондиция и евентуален физиологичен стрес.

….

Всички млади индивиди от вида полски бряст (Ulmus Tinor Mill.), които бяха изследвани, са в добра физиологична кондиция. Въпреки това, нивата на изследваните показатели са съществено по-ниски, което може да се дължи на недостиг на вода и разтворените в нея минерали. Полският бряст е един от най-взискателните видове по отношение на богатство, проветривост и запасеност на почвата с влага. При семенните индивиди това вероятно е причинено от плътното покриване на коренообитаемия слой от почвата с плочи, а при пънните издънки – вероятно поради изчерпването на капацитета на загиналите корен и стъбло на Стария бряст да изхранват тези издънки. При кореновите издънки показателите са високи, което е сигнал, че те вече оформят собствена коренова система, с която да снабдяват надземните си органи с необходимите им вода и минерали от почвата. Въпреки по-добрите резултати за кореновите издънки, следва да се посочи, че те влизат в етапа на склопяване на короните, което ще изостри конкуренцията помежду им. От тази гледна точка следва усилията по отглеждането им да се концентрират върху няколко фиданки, които са на възможно по-голямо разстояние от майчиното дърво, тъй като така шансът да развият по-бързо собствена коренова система е по-висок. Първоначално кореновите издънки се изхранват от майчиния корен, но в последствие развиват собствен централен корен, който с времето също закърнява и се замества от силно развита брадата коренова система. В тази връзка е добре да се осигури по-добро снабдяване с вода (най-добре естествено – с валежите) към коренообитаемия слой от почвата на тези индивиди, както и пространство за развитие на самата коренова система на младите индивиди. Това означава, че в зоната на проекцията на короните им трябва да се осигури просмукване на дъждовната вода, а не оттичането й по терена.