Проф. Димитър Димитров

Проф. Димитър Димитров

Проф. д-р Димитър Димитров е завършил биология в СУ „Св. Климент Охридски“. От 2001 г. е ръководител на отдел „Ботаника“ на Националния природонаучен музей – БАН. Интересите му са главно в областта на флористиката, таксономията, флорогенетичния анализ и фитоекологията.

Христо мишков

Христо мишков

Христо Мишков завършва „История” в СУ „Св. Климент Охридски”, където защитава и докторска дисертация по Съвременна история на балканските народи. Преподавал е във ВСУ „Черноризец Храбър” и СУ „Св. Климент Охридски”. Работил е като редактор и сътрудник във вестници и списания. Редактор на списание „Природа”.

Албания е само на 200 км от България – по права линия между двете граници. С кола от столица до столица обаче трябва да се навъртят над 500 км, което показва, че пътищата са нагънати заради препятствия – баири, реки, долини …и граници. И това е донякъде символично – макар чисто географски да е близо, за мнозина у нас Албания изглежда не просто непозната и далечна, а и „загадъчна“, скрита зад планини от незнание или по-лошо – от предразсъдъци.

Вероятно особен принос за това има най-близката история, в която малката планинска страна бе подложена не просто на тоталитарен, но и на тотално затворен режим. Така че пътешествието към нея е не просто интересно, но и откривателско – както в културно-исторически, така и в географски и биосферен план. А иначе днес пътят до Албания е отворен и сравнително леко преодолим (ако няма пандемия или война, разбира се). Може би най-удобният е през Северна Македония, но с лекота „страната на орлите“ (както се превежда самоназванието Shqipëria) се стига и през Гърция или Сърбия. И в трите случая пътешествието е за по-малко от ден.

Пътят през Македония е най-къс, а има и допълнителен бонус – минава се край Охридското езеро. Най-дълбокото езеро на Балканския полуостров (287 м.) с площ от 253 кв. км, което днeс е разделено между Северна Македония и Албания. Много красиво, а и романтично място – кой не го знае, кой не е пял за Биляна! Водата в езерото видимо все още е кристално чиста, но състоянието й започва да предизвиква безпокойство. Подхранва се с изворна вода от подземни и надземни източници, близо до манастира „Св. Наум“ може да се види „клокоченето“ на могъщ подводен извор – там всъщност през варовика на планината Галичица се оттича вода от по-високото Преспанско езеро. За съжаление, в езерото се вливат и доста канализационни води. При Струга от езерото изтича река Црни дрин, която отвежда водите му до Адриатическо море. Македонската версия на Уикипедия го обявява за „най-старо в Европа“, докато в българската се казва, че езерото е „тектонична пукнатина от плиоценския период…. на възраст между 2 и 3 милиона години“. В английската пък се уточнява, че сравними по старост с Охридското езеро са Байкал, Титикака, Танганайка и Мъртво море.

Охридското езеро е феномен и от биологична гледна точка. Подобно на Байкал негови ендемични видове заемат цялата хранителна верига – от фитопланктона, та до хищните риби. На албанския бряг основен център е Поградец. Днес градът има 2 километра плажна ивица, хубав парк и хотели. Върху стъблото на един вид крехка върба (Salix fragilis) видяхме жълтото плодно тяло на ядливата сярна гъба (Laetiporus sulphureus).

Албания е сравнително малка страна – 29 176 km2 с население от 3.2 милиона жители. Над 70% от територията е покрита с планини – част от големия карстов масив на т.нар. Динарски Алпи, докато около 20% са крайбежна (на Адриатическо море) равнина. Планините са варовикови – високи и нагънати, често съпътствани от разломи. Те са твърди, ерозират бавно и образуват стръмни назъбени склонове, в чиито пукнатини се оформят каньони и ждрела от реки, оттичащи се от по-високите склонове.

В миналото са били непроходими за нашественици и може би тук се крие и тайната на албанците. Те самите се смятат за наследници на античното племе на илирите – теория, родена през XIX век. Зад нея стоят някои научни, главно лингвистични данни, но в нея – и тогава и сега – се влагат и политически амбиции. Не случайно един от родоначалниците на албанския национализъм Фан Ноли в своя статия от 1916 г. отбелязва: „Албанците …притежават земята от незапомнени времена, много преди гърците и славяните да дойдат на Балканския полуостров.“ А ако някой се запита как така един народ може да е оцелял от античността през всичките вълни на пандемии, природни бедствия, преселения, нашествия и войни, то един поглед към пейзажа може и да даде приемлив отговор. Албанските планини са непристъпни, ако са отбранявани от храбри войници. Освен това са наистина трудни за живот и оцеляване, та завователите по-често са предпочитали да ги заобикалят.

Разбира се, въпросът за произхода на днешните албанци е доста сложен, както и въобще всички етногенези на Балканите, но е сигурно, че езикът им е уникален – самостоятелна клонка в семейството на индоевропейските езици. Приема се, че е наследство от древните илири с много латински заемки, останали директно от римско време. Солидно присъствие имат и т.нар. „балканизми“, които всъщност са лексикално влияние от съседните езици.

Негостоприемните (за хората) чукари са доста по-благосклонни към животинските и растителни видове. За богатството им спомага и разнообразието на релефа, в който се съчатават високи планини, крайбрежни равинини и долини. Опазването на това природно богатство е сложна задача, с която държавата се нагърбва все по-активно. Националните паркове са 14: Карабурун – Сазан морски парк, Бутринт, Логара, Шебеник – Ябланица, Преспа, Дивяке – Каравеста, Тет, Долина Валбона, Томор – Луре, Дайти, Хотово – Дантели, Штаме и М. Дренове.

А обиколката на Албания след Охридското езеро продължи към Мокра планина. Навлязохме в долината на река Шкумбини, а вече в равнината стигаме до град Елбасан. Петият по население град в Албания е ключов комуникационен център още от античността. Старото му име е „Скамна“ и е основан през I век. Бил е важен център по римския път Via Egnatia, свързващ Европа с Ориента. Споменава се от византийския автор Прокопий Кесарийски и с това, че е устоял на атака от прабългарите. Името Елбасан е от османския период и на арабски означава „крепост“. А самата крепост е била издигната от султан Мехмед II Фатих заради упоритата съпротива на албанците, водени от Скендербег.  Тя е запазена и стените й се извисяват в центъра на града, като до тях има и паметник на загиналите за „Освобождението на Албания“. Режимът на Енвер Ходжа е осеял цялата страна с характерните партизански монументи, макар че през Втората световна война комунистическата съпротива е била сравнително слаба и на практика – под влиянието и контрола на югославската компартия. След войната е имало план Албания – както и България – да влезе в състава на СФРЮ, който се проваля заради конфликта „Тито – Сталин“. Тогава Енвер Ходжа къса тотално с югославяните, но пък известно време приема помощи и специалисти от България. Тази „дружба“ прекъсва след 1956 година, защото Енвер не е съгласен с „десталинизацията“ и на практика изолира страната от целия свят. Това пък води до забавяне в темповете на комунистическата индустриализация, което си има и добра страна – предпазва биосферата на страната от последиците на промишленото замърсяване. И на автомобилното, защото не се допускат частни леки коли. Парадоксално подобен позитивен ефект има и едно друго „смело“ решение на Енвер Ходжа. През 1968 година той „обръсва поповете“ – забранява изцяло религиите. Църквите и джамиите са превърнати в складове и училища, но иконите са събрани в музеи и запазени, като в гр. Корча има наистина уникална православна сбирка. У нас много от иконите бяха изпокрадени в хаоса на 90-те години на миналия век.

Иначе част от очарованието на Елбасан е в средиземноморската му растителност. По улиците му се срещат често типичните дървесни видове мелия (Melia azedarach), финикова палма (Phoenix dactylifera) и храстовидния прещъп (Spartium junceum). След Елбасан продължаваме към столицата Тирана. И тя е в равнина, но само на 20 км се намира планината Дайти (1613 м.), обявена за национален парк. Градът е богат на зелени площи, през него тече малката река Ишми. В центъра му е площадът„Скендербег“ и джамията Етам бей от края на XVIII век. Има голяма католическа и православна катедрали. До тях е и пирамидата на Енвер Ходжа, построена по проект на дъщеря му. След 1991 година е конгресен център.

В центъра в един магазин за сувенири дочухме българска реч. Симпатична сънародничка, местна жителка, ни предлагаше интересни сувенири. Според официални данни българите в Албания са от 30 000 до 100 000. Населяват главно районите Голо Бърдо, Полето, Мала Преспа, Корчанско, района Гора, но урбанизацията ги е отвела и в  градовете Тирана, Берат, Дуръс, Елбасан и др. Българското малцинство е официално признато от албанското правителство на 12.10.2017 година. 

Продължаваме към малкия град Круя – родното място на националния герой Георги Кастриоти (Скендербег). Фамилният герб на князете Кастриоти – двуглав орел на червен фон е запазен в националния герб на Албания. А прозвището Скендербег идва от Александър (Македонски)- дадено му като еничар заради храбростта. Неговата лична история е невероятна. Син на албански княз и сръбска аристократка, той е бил даден като заложник на султан Мурад. Става еничар и с битки се издига до спахия, като получава и владения в родния си регион. По-късно се връща към християнството, влиза в конфликт със султана и му нанася редица тежки поражения, като играе собствена роля във войните от първата половина на XV век, включително и при похода на Владислав Ягело до Варна (1444). Покорителят на Константинопол Мехмед II така и не го побеждава, но след смъртта му от малария през 1468 година цялата страна е покорена от османците. Круя е била неговата столица, която така и не е завоювана с битка. Като внушителен декор над града се издига варовитата планина Курбин.

От Круя продължаваме към град Дуръс. През средовековието той е влизал за известно време и в пределите на българското царство под името Драч. Има запазена крепост и античен амфитеатър. Той е най-голямото пристанище на Албания. В него е роден най-известният средовековен църковен композитор и певец Йоан Кукузел. В края на декември 2019 година след силно земетресение (6.5) по Рихтер загинаха 52 човека, 300 бяха ранени и имаше много разрушени сгради.

На другия ден тръгнахме към Аполония Илирийска, античен гръцки град, основан през 588 година пр. Хр. на десния бряг на река Вьоса, на 10 километра от устието й в Адриатическо море. Руините на Аполония са на един хълм, има запазен амфитеатър и богат археологически музей. Продължихме на юг към град Вльора – трети по големина град и второ по големина пристанище на Албания. Планината Карабурун загражда от запад широк и удобен залив. Северно от него се намира лагуната Нарта – важно орнитологично място. По улиците на града често се срещат средиземноморските видове краставична трева (Borago officinalis) и живовляково усойниче (Echium plantagineum).

На другата сутрин тръгваме на юг към Саранда и Бутринт. Пътят се изкачва през чермурови и борови гори към прохода Логара (1027 м). След спускане с много остри завои слизаме до морския бряг. След старото селище Химара достигаме до хубав залив, където се вижда старата венецианската крепост Порто Палермо. По пясъка на брега жълтееха едрите цветове на папаронката (Glaucium flavum) и зелените листа и цветове на морското цвекло (Beta maritima). След около 30 км достигаме до амфитеатрално разположения град Саранда. Името е гръцко и идва от „св. 40 мъченици”. По крайбрежието са изникнали много нови хотели, а строителството кипи с пълна пара. На югозапад се вижда остров Корфу, намиращ се на около 10 километра. Продължаваме на юг. Вляво от пътя е соленото езеро (лиман) Бутринт. Във водите му се виждат многобройни ферми за отглеждане на черна мида. След 15 километра достигаме до националния парк Бутринт. Разположен е на полуостров, заобиколен от северозапад от едноименното езеро и залив и от юг от река Павла. Той е Рамсарско място от 2003 година. Площта му е 9424.04 хектара. Флората му наброява около 800 вида.

 От входа на парка тръгваме по алея с евкалипти, фисташка (Pistacia terebinthus), каменен дъб (Quercus ilex), див рожков (Cercis siliquastrum), черен бъз (Sambucus nigra) и полски бряст (Ulmus minor) и стигаме до амфитеатър. Между мраморните седалки се виждат микромерия (Micromeria juliana), остроплоден сминдух (Trigonella spicata), камбанка (Campanula), здравец (Geranium). Минаваме край римска минерална баня, където от дървесните видове срещаме пърнар (Quercus coccifera), лаврово дърво (Laurus nobilis), теснолистен ясен (Fraxinus angustifolia), храстите брястоволистна къпина (Rubusul mifolia), бръшлян (Heder ahelix), бодлив залист (Ruscus aculeatus) и тревистите видове женевско срещниче (Ajuga genevensis), източна мъдрица (Sisymbrium orientale) и едроцветна глушина (Vicia grandiflora).

Следва кръщелнята с колоните и мозайка с пауни, хранещи се с грозде, извор на нимфите, Голямата базилика от раннохристиянския период. Тук срещаме смокиня (Ficus carica), бял дрян (Cornus alba), разперена овсига (Bromus tectorum), грудесто зарасличе (Symphytum tuberosum), сладка папрат (Polypodium vulgare), брей (Tamus communis), дребно виделиче (Umbilicus minor), зловонен здравец (Geranium robertianum), средна звездица (Stellaria media), едноцветна бисерка (Melica uniflora) иниско великденче (Veronica chamaedrys). От тревистите растения се срещат  полско червеноглавче (Knautia arvensis), полска козя брада (Tragopogon pratense), слънчева млечка (Euphorbia helioscopia), обикновено чадърче (Calyste giasepium), валерандова северница (Samolus valerandii). От дърветата и храстите тук се срещат още червена хвойна (Juniperus oxycedrus), драка (Paliurus spinachristi), обикновен дрян (Cornus mas), мирта (Myrtus communis), кипарис (Cupressus sеmpervirens), шипка (Rosa sempervivum), валонийски дъб (Quercus itaburensis), бодливолистен джел (Ilexaqui folium), храстовидна руница (Phlomis fruticosa), Corydothymus capitatus. От тревистите видове по влажни места се среща блатията (Lythrum salicaria). По скалистите брегове чест вид е морския копър (Crithmum maritimum), Limbar dacrithmoides, крайморски пирей (Elymus pycnanthus) и испанско морско зеле (Crambe hispanica). Испанското морско зеле се използва в традиционната медицина срещу ухапване от змии.

Животинският свят също е богат: От бозайниците тук се срещат чакал (Canis aureus), лисица (Vulpes vulpes), вълк (Cani slupus), афала (Tursiop struncatus), обикновен делфин (Delphinus delphus), ивичест делфин (Stenella coeruleoalba), застрашеният вид тюлен монах (Monachus monachus). От птиците се срещат: планински кеклик (Alectoris graeca), скален орел (Aquila chrysoetus), авлига (Oriolus oriolus), обикновен мишелов (Buteobuteo), кафявоглава потапница (Aithyaferina), голям корморан (Phalacrocorax carbo), речна чайка (Chroico cephalusridibundus), голям гмурец (Podiceps cristatus), лиска (Fulica atra), зеленоножка (Galinula chloropus), крещалец(Rallus aquatica), мустакато шаварче (Acrocephalu smelanopogon), тръстиков блатар (Circus aeruginosus), полски блатар (Circus cyaneus), торбогнезд синигер (Remiz pendulinus), малка чапла (Egretta garzetta), сива чапла (Ardea cinerea), златиста булка (Pluvialis apricaria), гривеста рибарка (Thalasseus sandvicensis), голям свирец (Numenius arquata), малък червеноног бегач ((Tringatotanus).

От Земноводните се срещат 10 вида: дъждовник (Salamandra salamandra), северен гребенест тритон (Triturus cristatus), слепок (Anguis fragilis), кафява крастава жаба (Bufo bufo), гръцка жаба (Rana graeca).

От клас Влечуги се срещат 25 вида: зелен гущер (Lacerta viridis), слепок (Anguis fragilis), смок мишкар (Zamenis longissima), морска костенурка (Dermochelos coriacea).

От клас Риби се срещат 105 вида: кефал (Mugil cephalus), тънкоуст кефал (Chelonla brosus), европейска змиорка (Anguilla anguilla), златиста каракуда (Carassius carassius).

Връщаме се вечерта в Саранда. На сутринта тръгваме рано по долината на река Бистрица и пресичаме варовитата планина Гейре. По долината на река Дринос стигаме до град Гирокастро. Името му е гръцко и означава „Сребърна крепост”. Градът има запазени автентични сгради, калдъръмени улички, чаршия в ориенталски стил с безброй дюкянчета и работилници за сувенири, дрехи, кафенета и различни стоки. В едно от магазинчетата погледът ми привлече целофанено пакетче с изсушени стръкове от балканския ендемит планински чай (Sideritis raeseri). В Албания той се среща в югоизточната част по границите с Гърция и Северна Македония- планината Грамос и около Преспанското езеро. Наред с другите два вида от този род – пирински чай (Sideritis scardica) и кримски чай (Sideritis syriaca), който се среща у нас в Странджа планина, са важни лечебни видове, укрепващи имунната система, белите дробове и сърцето, както и доказан афродизиак. На площада в центъра има огромен чинар. Връщаме се обратно на югоизток към граничния пункт Какавире. От него на изток е град Янина, където се включваме в днешната гръцка магистрала „Виа Егнатия“ и се отправяме на север към България. Обиколката на Албания е сравнително кратка, но пък наистина интересна – както от историческа, така и от биологична гледна точка.